1074

Ако имате време и нерви, ще се радвам да обърнете внимание няколко мои къси разкази. 

„Tи умря вчера“

— Рестото ви, господине! — гласът идваше от някъде далече. Много далече.

— Как…какво? — попита той.

— Рестото ви — мъжът от другата страна — около 27 годишен — му подаде няколко монети.

— Да… — каза той, като пое монетите с едната си ръка и зелената торбичка с другата.

Тръгна по тротоара. Имаше чувството, че някой го наблюдава.

Зеленото човече на светофара светна. Той пресече. Беше някъде по средата на пешеходната 
пътека, когато мобилният му телефон извъня. Един. Два пъти. Той го извади и се вгледа в светещото му екранче. Непознат номер. Натисна копчето за зелената слушалка.

— Ало? — попита.

— Идвам за теб — се чу дрезгав глас от другата страна. Може би щеше да си помисли, че е шега, но нямаше време. Миг след това тялото му беше обляно от убийствена светлина. Той се извърна. Две светещи кълба се приближаваха към него.

На другата сутрин.
Той стана. Опита се да си припомни какво беше сънувал. Безуспешно.

Запъти се към магазина. Магазина със зелените пликове. Искаше да види онова лице. „Рестото ви, господине“ беше казало то.

Влезе в магазина и потърси с очи онзи човек. Нямаше го. Вместо него, на касата седеше възрастна, суха жена на около 50 години. Купи си самобръсначка и пяна за бръснене — не, че имаше нужда. Нареди се на опашката. Жената подаваше монети на хората пред него, като казваше 
„Рестото ви, господине“ или „Рестото ви, госпожо“, но в думите и я нямаше онази магия.

Когато дойде неговият ред жената я нямаше. На нейно място стоеше онзи мъж от миналия ден. 
Подаде зеленият плик. Касиерът го взе и го огледа.

— Няма ли да ми дадете рестото? — попита клиентът.

— Нямаш ресто — мъжът се ухили. — Ти умря вчера.


„Паднали ангели“

Много хора имат погрешна представа за разликата между доброто и злото. На практика, тънката линия вече едва се забелязва. Всяко добро дело е подбудено от някакви вътрешни цели. 

Желанието да изглеждаме благородни в очите на хората или просто да успокоим гузната си съвест, например. Но това не е важно.

Важното е, че ангелите и дяволите са сред нас. Те живеят съвместно. Обичат се. Мразят се. Лъжат се. Нараняват се. Чукат се. Смеят се. Плачат.

Благодарение на тях съществува баланс. Иначе всичко щеше да се сгромоляса. Щеше да настъпи хаос. Хората щяха да полудеят. Не, че сега не са луди.

Някои хора ще попитат защо са ни дяволи. Защо няма само добро? За какво ни е зло? Нека тези хора се запитат има ли добро без зло. Ако нямаше лоши моменти, как щяхме да оценим чудесните преживявания?

Бог си знае работата. По-точно си я знаеше. Когато напусна това място,
и го остави в ръцете на ангелите и дяволите (или така наречениете „паднали ангели“) той каза само „Сбогом“, щракна с пръсти и изчезна в нищото. „Чудо!“ възкликнаха някои. „Фокус!“ възразиха други.

Да, фокус. Последният фокус.


„Мрак“

Той така и не разбра какво всъщност се случи. В един момент си вървеше и си мислеше за проблемите с приятелката си. И после острата болка го прониза. Чак няколко секунди след като дойде болката, той разбра, че е чул изстрел. Разбра и, че хората около него крещяха и се суетяха. Разбра, че се е свлякал на земята и лежи в локва кръв.

Погледна към гърдите си. Видя малка дупка — от куршум разбира се. От нея се издигаше облаче дим, но нямаше кръв. За сметка на това, обаче, целият му гръб беше облян с топла кръв. Повдигна леко ръка и видя, че от ръкава му пада една капка. Светът се завъртя пред очите му. 

Той ги стисна. Не обръщаше внимание на хората, които крещяха около него. Някъде далече чу сирени. Изглежда Бърза помощ идваше за него.

Скоро обаче воят на сирените заглъхна. Както всички други звуци. Беше оглушал. И ослепял. Не можеше да усеща, но можеше да мисли. Това му подсказваше, че е жив.
Дали?
Пред очите му изплува образът на Катрин. Жената, с която беше прекарал 8 години от живота си. Утре ставаха 8.

Гъстата и коса падаше на раменете и. В началото този спомен беше ярък, но той с ужас усети, че образът избледнява в съзнанието му. След няколко минути вече не помнеше почти нищо от него. Единствено дългата и, красива коса. Беше гарвановочерна на цвят. Какъв красив цвят.
Усети, че му става много студено. Вече не усещаше нищо — нито допира на дрехите си, нито топлата кръв, в която лежеше — нищо. Само сковаващ студ. Само до преди минути се беше потил заради знойната жега, но сега му беше студено.

А после и студът премина. Останаха само мислите му. Но скоро и те започнаха да отмират. Остана единствено…

Мрак.


„Преследване“

Синеокият младеж тичаше. Падаше, ставаше. Беше изподран. Дрехите му бяха станали ба парцали. Но тези подробности не го тревожеха. Единственото, което имаше значение беше да избяга от Самуел. Така се казваше. Самуел. Поне беше чул, че приятелят му го беше нарекал така. „Ей, Самуел, какво ще правиш с момчето?“, беше казал онзи.

А Самуел въздъхна и каза нещо, което синеокият младеж не успя да чуе.
Той продължаваше да бяга. Кога щеше да свърши тази гора? Колко ли време щеше да бяга, преди Самуел да го хване? Или — ако имаше късмет — да открие други хора. Но това беше много малко вероятно. Почти нямаше шанс. Защо просто не се предадеше? Инстинктът му за самосъхранение просто не би го позволил. Няколко пъти си наложи да спре, но не успя. Продължаваше да тича. Да пада и да става.

Някой извика в далечината. Вик на болка. За миг си помисли, че го е издал той, но не беше. Устните му бяха изсъхнали и слепнати една за друга.
Наложи си да се обърне и да хвърли едно око. Първо не успя. После, обаче, примитивните му инстинкти му позволиха да хвърли едно око.
На около 30м. от него Самуел стоеше изправен с насочена към него пушка. Стреля. Куршумът мина на няколко сантиметра вдясно от него и се заби в едно дърво.
Изведнъж усети, че губи равновесие. Извърна глава от Самуел. Беше паднал във някаква яма — не много дълбока, но достатъчно, за да го препъне. Опита се да се изправи, но мускулите му просто отказаха.

„Мъртъв съм“ прошепна той.


„Заедно, докато смъртта ни раздели“ (вдъхновено от „Гняв“)

— Напускам те, Джо! — тези думи се врязаха като нож в сърцето ми.

— К…какво?

— Напускам те. Омръзна ми да се прибираш пиян и да миришеш на чужд парфюм. Омръзна ми да ме пренебрегваш непрекъснато. Омръзна ми да ми крещиш за всяко нещо. Омръзна ми да ме обиждаш — 
Кат си пое дъх. — Напускам те.

— Кат, не говори глупости. Аз…аз те обичам.

Тя се усмихна горчиво.

— Изглежда не е достатъчно, Джо. Мислих дълго. Много дълго. Това не може да продължава.

— Не…аз общевам…ще се поправя.

— И двама знаем, че няма. Не можеш да промениш нищо. Решила съм го.

Може би точно тогава той превъртя. Нещо в главата му изщрака. Щрак.

„Или си моя, или ничия!“, помисли си той, но не каза нищо. Кат видя някакъв странен блясък в 
очите му — само за миг, но въпреки това се уплаши.

— Добре… — въздъхна Джо — Добре. Моля те само за една последна целувка, преди да си тръгнеш. 
За да се разделим с добро.

Той стисна ножа в задния си джоб.

— Аз…добре — примири се Кат. — Наистина е по-добре да се разделим с добро.

Приближи се до него и той я целуна. Така както никога преди не беше. Като за последно.

— Или моя, или ничия! — този път го изрече на глас. — Трябваше да тръгнеш.

Той извади ножа и с всичка сила го заби в гърлото на Кат. От там бликна кръв. Той прочете 
недоумение в очите на любимата си, миг преди те да загаснат за винаги.

— Заедно докато смъртта ни раздели — прошепна Джо. — Обеща ми, помниш ли?

Той с всичка сила заби ножа, там където предполагаше, че е сърцето му. Светът в миг се 
завъртя пред очите му, а после всичко загасна. Все едно изключи телевизора.